Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.10.2009 18:48 - Кои са лудите?
Автор: mespi Категория: Лични дневници   
Прочетен: 179 Коментари: 0 Гласове:
1



Категорията на този блог е "лични дневници", но на мен ми се иска да споделя с вас нещо, което скоро четох, и което е от книгата "Задочни репортажи за България" на Георги Марков. Този разказ ме накара да се замисля - Кои в същност са лудите?

ЛУДНИЦАТА ИДВА НА ПОСЕЩЕНИЕ

Сестрата на мой приятел получи силно нервно разстройство и трябваше до постъпи в една от софийските болници. Моят приятел отиваше редовно в часовете за посетители, за да види сестра си, като смяташе, че по този начин изпълнява братския си дълг. Но след време той ми каза, че, изненадващо за него, сестра му започнала да го посреща с все по-голяма неприязън, като че не й било никак приятно да го вижда. Той забелязал, че и другите посетители също били посрещани от техните болни близки и роднини с подобна неприязън. Разбира се, всичко това те отдавали на „болестта“. Малко по-късно сестра му го помолила да не идва повече, защото не можела да понася никакви посещения. А някои от другите пациенти изобщо отказвали да излязат от стаите си. Моят приятел бил много огорчен и продължил все пак да отива в приемните часове. Но една неделна вечер пристигна у дома много развълнуван и ми разказа следната история:

Той отишъл на обичайното свиждане от 2 до 4 часа следобед. Ала когато пристигнал в болницата, заварил пълна паника. И близките на болните, и болничният персонал били смаяни да открият, че цялото отделение от пациенти изчезнало безследно. Никой нито от персонала, нито от пазачите забелязал бягството. По-късно се разбрало, че един от пациентите, който бил автобусен шофьор, излязъл тайно и докарал автобуса си. Другите се измъкнали през кухненския вход, качили се на автобуса и заминали нанякъде, като оставили бележка:

„Ще се върнем, след като посетителите си отидат.“

Всички били силно разтревожени от цялата афера, толкова повече че някои от избягалите пациенти били съвсем зле с нервите. Моят приятел и другите посетители се замислили къде болните биха могли да отидат. В това време дошла някаква жена и му казала, че съвсем наблизо, до Панчарево, те имали голяма вила и може би братовчедка й, която била една от пациентките, е отвела групата там. Двамата веднага се качили на колата на моя приятел и отишли във вилата. Още отдалеч съгледали автобуса, който бил паркиран зад вилата. Когато влезли вътре, заварили странна картина. Всички болни, както били с халатите и пижамите си, били насядали в хола на вилата, а всред тях се разигравало истинско театрално представление. Неколцина от самите болни изнасяли нещо като импровизирана пиеса, в която имитирали своите роднини посетители. Застанал незабелязан отзад, моят приятел с голямо неудобство видял толкова добре познатите му сцени на посещението в психиатрията, които болните с жестока ирония осмивали. Отначало „актьорите“, имитирайки походки и жестове, произнасяли думите, които вероятно са били чули от техните посетители. Но постепенно всички в хола, около трийсет души, се присъединили към представлението, възпроизвеждайки фразите, с които външният свят идвал да ги посещава. Получила се някаква какофония от дълги, безсмислени, отегчителни поредици от думи.

„Данчо — имитирала някаква болна своя вуйчо — си направи оградата. Ама една такава висока ограда, та всички му завиждат… А пък Кольо, братовчед ти ма, си купи нов москвич в бежово. И като гледаш, костюмът му бежов, обувките му бежови, връзката му бежова, че и автомобилът му бежов… А пък Пешо си изкара паспорт за Югославия и другата седмица тръгват…, та ме питаха какво да ти донесат… и всички те поздравяват, всички…“

Друга пациентка имитирала:

„Виж как ти понася тука, как си се разхубавила… Виж какво нещо е спокойствието… Докторът ми каза, че още някой и друг ден и ще си дойдеш… и тогава ще те заведем на село… Нали знаеш, тука на комшиите устата им с нищо не можеш да я напълниш, а пък при баба ти е по-спокойно, никой не те знае къде си била и какво си правила… простотия, какво да правиш!“

Трети пациент повтарял:

„На Радка й се родиха близначета и всички, всички питат за тебе!“

„Чичо ти много се разтревожи, като му казахме… и човекът искаше да дойде да те види, добре ама онази усойница, стринка ти, нали ще му извади очите… човекът ми даде пет лева да ти купя нещо…!“

Моят приятел почувствувал, че го втриса. За пръв път му станало ясно, че всъщност не нормални хора отивали на посещение в лудницата, а фактически лудницата идвала на посещение при нормални хора. Той разбрал на какво изпитание били подлагани тези пациенти, когато два пъти седмично е трябвало за по два часа да изтърпяват този дъжд от чужди безсмислени думи, които просто отразявали пълното неразбиране на едни хора от други хора. Сторило му се, че не само нервно болни пациенти, но и волове с железни нерви не биха могли да издържат на тази вълна от помпозно, лицемерно съжаление, от натрапваща се псевдосърдечност и най-вече от едва прикритата тревога, че човекът отсреща е луд.

Той бил още по-сащисан, когато видял собствената си сестра да става и на свой ред да възпроизвежда пред всички обидно съжалителните, полупокровителствени, пълни с неразбиране думи, които сам той й казвал:

„Разбрах — каза ми той, — че на хората им няма нищо. Просто нервите им не са издържали такива като мене. Разбрах, че лудите сме ние, защото отгоре на всичко имаме нахалството да смятаме, че сме нормални!“

Той и жената, която го завела до вилата, погледали този невероятен театър, после тихомълком си отишли.

Малко след четири часа, когато часът за посещение свършил, автобусът бавно се завърнал в болницата. Пациентите кротко си отишли по стаите, защото лудницата на посетителите си била отишла.




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: mespi
Категория: Лични дневници
Прочетен: 4932
Постинги: 2
Коментари: 0
Гласове: 4
Архив
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031